В началото на март ветеранът на „Етър” Тодор Маринов отбеляза 85-ия си рожден ден в тесен семеен кръг. Дни след личения си празник, в качеството си на един от последните представители на „виолетовите” от от 60-те години, той разказва своята футболна история. За своите 10 сезона в отбора Маринов се нарежда в топ три на най-резултатните нападатели след Петър Харалампиев и Димитър Цеков.
Роденият в свищовското село Българско Сливово ветеран е от хората, които, благодарение на таланта, променят живота си. И не само го променят, а записват името си в историята на най-обичания спорт в света – футбола.
„Бях може би на 10 години, когато за първи път ме пратиха сам със стадото. Имахме над 200 овце. Най-малкият ми брат беше отличникът в семейството, на него възлагаха надеждите да стане голям човек… Батко пък вече беше на друга вълна. Аз, като средното дете, в подходяща възраст според преценката на баща ми станах овчар”, спомня си футболният ветеран. Футболът бил неговата мечта, а и единственото му хоби. През лятото работел от сутрин до вечер. През учебната година също. Времената били такива. Въпреки че е от заможно семейство, работната ръка се ценяла повече от умната глава.
„Дължа кариерата си на много хора, но първият човек, който ме забеляза, беше председателят на ТКЗС в Българско Сливово. Личо Митев беше голям човек. Имаше нюх към футбола и правеше всичко с много сърце. Личо Митев е и човекът, който му помага да стане част от юношеския отбор на „Академик” (Свищов), но там нещата не потръгват. Маринов взема участие само в тренировките, не записва нито един официален мач. Предстоят му едва няколко месеца, след което отново се връща в Българско Сливово и животът продължава по старому.
„В Свищов не бях добре приет в отбора. Хората си мислят, че причината е ниският ми ръст, не е така. Там всички играчи бяха образовани хора. Класовото разделение личеше и просто не се вписах. Градските деца бяха от друго тесто”, обобщава сега Тодор Маринов.
Стоейки на кръстопътя на живота, дни след като се е завърнал от казармата, Личо Митев отново се намесва и намира нов отбор за младата надежда. Един ден се появява пред къщата в Българско Сливово и му казва, че на другия ден трябва да е готов за път.
„Навремето често гледах възрастните хора и се чудех как ли се чувстват. Беше ми странно. Не вярвах, че някога ще остарея. И сега не ми се вярва, че съм вече стар. Чудех се накъде да поема. Беше съвсем естествено след казармата да продължа да се занимавам със селско стопанство, но сякаш сърцето ми искаше друго. Помня вечерта, в която Личо Митев дойде в нас, и каза, че на сутринта тръгваме. Попитах къде и той отговори – „Към Павликени”, раказва футболният ветеран.
И приказката започва. Приказката за сбъднатата мечта на едно момче от село. Момче, което обичаше футбола и не се страхуваше от ритниците на по-големите. Едно момче, което пасеше стадо с над 200 овце и което записа името си в историята на един футболен клуб със златни букви…
„Две тренировки. Толкова ми бяха нужни за адаптацията. Пристигнахме в понеделник. Вторник и сряда тренирах с отбора, а в петък беше първият ми официален мач. „Червено знаме” пък стана първият ми официален отбор. Беше контрола с отбора на Бяла Слатина, вкарах 3 гола, макар че бяхме гости. Останах в Павликени малко повече от година. Но пък беше една от най-важните в живота ми. Ключов момент – от онези, в които все едно усещаш как колелото се завърта и си намираш пътя в живота.”
Тодорка е голяма любов на Тодор Маринов. Избрал я, защото била най-хубава. А че е умна, се знаело, само най-умните от селото учели в Свищов. Женят се през същата година, а през 1959 г. в Павликени се ражда и първият им син Марин. Към днешна дата един от най-ярките спомени в паметта на сина му Марин е това как баща му след един от мачовете на „Етър” с „Левски” излиза от съблекалнята, прегърнал великия Георги Аспарухов – Гунди.
Малко след раждането на сина му на един от мачовете на „Червено знаме” присъства и треньорът на „Етър” Йордан Томов, който забелязва таланта му. Дни по-късно Маринов вече е играч на „виолетовите”. Периодът от есента на 1959 г. до 1970 г. е най-богатият на емоции в живота му. Млад баща с бебе на ръце, той се мести от Павликени в Търново и дните заблестяват с различна светлина.
„Има мачове отпреди повече от 50 години, които помня все едно са били вчера. За този със „Сао Пауло” – Бразилия, всички знаят. Голът, който отбелязах в 83-тата минута, се брои за върха в моята кариера, но истината е, че имах и други. И други голове, и други хубави мачове, и още много неща, които помня все едно са се случили вчера. Кога мина това време, не знам…”
Италия, Румъния, Русия… са част от страните, които е посетил с отбора. От всяко място, където е бил, носел по нещо за съпругата и децата си. Още пази една гондола от Венеция, най-красивото място в света. Дълга около 30 см, вече повече от 50 години тя украсява спалнята на семейство Маринови. Там, във Венеция, за първи път през живота си вижда дънки. Тези интересни на вид панталони, които така и не намира за удобни.
Спомня си, че по време на 10-сезонния му престой в „Етър” идвали представители от „Локомотив” (Пловдив) да го канят да се присъедини към отбора им. Предлагали в замяна апартамент в центъра на Пловдив. Три дни стояли в Търново с надеждата да го убедят, но той отказал. При „виолетовите” се чувствал добре и получавал уважението, което искал.
„До ден днешен получавам уважение от „Етър”. Всяка година се събираме на банкети. Ние с Иван Кръстанов сме най-възрастните футболисти от отбора, останали на този свят. Година по-малък от мен е Йордан Ценов, един от най-близките ми приятели. Много се уважаваме, не пропускаме да се чуем по телефона за празниците и да си честитим. Много съм впечатлен и от кмета на града Даниел Панов. Имам няколко грамоти от него по случай мои лични празници.”
В спомените му тежките контузии, които съпътстват кариерата на всеки футболист, са две. Едната е, когато по време на мач футболист от противниковия отбор го настъпва по лицето и му чупи носа. След спиране на кръвоизлива футболистът на „Етър” отново се връща в игра. А след последния съдийски сигнал се прибира вкъщи, без дори да посети лекар. Другата контузия, която го вади от игра за няколко седмици, е свързана с голяма прорезна рана от бутонките на противниковия играч в бедрото на Маринов. Дълга около 20 см и дълбока около 3 см, тя го приковава за леглото за седмица, а след това го лишава от тренировки за още няколко. На въпроса как вижда българския футбол сега и какво би посъветвал футболистите на 21-ви век, той отговаря така: „Бих посъветвал младите играчи най-вече да спазват режима – да не пият, да не пушат. Също така е много важно да не бъдат горделиви. В младите вече не виждам страст. Онази страст, с която играехме ние… Но времената вече са други. Хората също…”.
През 1973 година Тодор Маринов приключва футболната си кариера там, където е започнала. „Червено знаме” – Павликени, отново става негов дом за 3 години. С негова помощ отборът успява да влезе в „Б” група, а за престоя си там той записва в сметката си още 40 гола. Към днешна дата, вече отдавна пенсионер, легендата на „Етър” запълва времето си с гледане на футбол и от време на време, когато играе любимият отбор, посещава стадиона за мачовете с големите отбори.
Теодора МАРИНОВА
Източник: Вестник Борба
