На 6 януари старостолични заедно с целия български народ честват Богоявление (Йордановден). Според библейската легенда на този ден в р. Йордан е кръстен Исус Христос. В момента на кръщението небето се отворя и Светият Дух слиза върху Спасителя във вид на гълъб, като същевременно се разнася и глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е моето благоволение”. Оттук произтича и наименованието Богоявление, с което е популярен светият шести ден на месец януари.
Този Господски празник датира още от втори век и по тържественост е равен на Рождество Христово. Малко известен е фактът, че до ІV в. той се съединява с него под общо име – Богоявление, тъй като на 6 януари Бог се явява за първи път като Божествена Троица, а Исус Христос се представя на света за обществено служение. По-късно църквата приема двете събития да се празнуват поотделно – на 25 декември Рождество Христово, а на 6 януари – Богоявление.
През 30-те и 40-те години на миналия век великотърновци с удоволствие очакват Богоявление. Този ден е особено тържествен за тях, тъй като в града има военен гарнизон, клон на Българския народен морски сговор, както и много боляри, носещи имената Йордан, Богдан, Богомил, Божан, Божил, Боголюб, а според всеобщото мнение всички те били “хора от сой”.
Вечерта преди Йордановден е последната кадена вечер. На трапезата се слагат постни ястия – зелеви сарми, пълнени чушки, боб, орехи, вино, обреден хляб, жито, и недогорялата свещ от предходната кадена вечер. Между двете световни войни великотърновки предпочитат да пълнят сармите и чушките с булгур вместо с ориз. В тази вечер в много домове по разчупените орехи гадаят за здравето на всеки един член от семейството.
Любопитен е начинът, по който предшествениците ни “ознаменуват” събитието още през нощта, защото се вярва, че в тъмна доба срещу празника небето се отваря и който си поиска нещо в този свят миг, то ще се изпълни през годината. Обикновено в миналото много старостоличани не спят, за да станат свидетели на “чудото”. Тогава младите болярки най-често си пожелават да спечелят сърцето на любимия, а напетите местни младежи обръщат внимание освен на “любовните трепети”, и на желанията си за “изграждането на кариера и сдобиването на много пари”. В трудните военни години великотърновци като истински патриоти отправят молитви и за сбъдване на голямата българска мечта – национално обединение и благоденствие.
Преди десетилетия честването на самия празник се отличава с тържествена и богата ритуалност, сред която изпъква освещаването на военните части и бойните знамена. Ако надникнем в историята, ще открием, че идеята за водосвет на бойните знамена принадлежи на византийския императорски двор, а Симеон Велики е първият наш владетел, който я “побългарява” през 917 г. в чест на битката при Ахелой.
Като официален военен ритуал осветяването на знамената у нас се практикува от 1879 до 1946 година.
Почти пет десетилетия тази прекрасна традиция остава в списъка на заличените по “идеологически съображения” обществени прояви. Едва през 1993 г. със заповед на министъра на отбраната тя отново заема своето място в богоявленския празник.
От съхранените до наши дни писмени източници може да се направи точна реконструкция на празника през 1935 година. В него участват местни църковни и ученически хорове, представители на гарнизона, ученици, много граждани. След църковния отпус внушителна процесия начело с митрополит Филип и епископ Софроний, много ученици и старостоличани се отправя към дървения мост на р. Янтра в махалата „Св. Троица”.
След тържествения молебен настъпва най-очакваният момент от богоявленския празник – ритуалното хвърляне на кръста от митрополит Филип. Както в цялата страна, така и в столицата на Асеневци вярват, че този, който го извади, ще бъде здрав и щастлив през цялата година. Предшествениците ни са убедени, че ако хвърленият във водата свят символ замръзне, годината ще бъде здрава и плодородна. През 1935 г. за изваждането му се състезават трима младежи, неподваластни на януарския студ, но летописците не отбелязват името на победителя. Затова пък се знае, че през 1934 г. кръста от р. Янтра изважда колоритният и популярен великотърновец Н. Бояджиев (Румбата). Запазените до наши дни сведения красноречиво свидетелстват, че хвърлянето на християнския символ в ледените води на р. Янтра и неговото изваждане е най-вълнуващият момент от празника, който се наблюдава с трепет от хиляди великотърновци. Членовете на дружество „Морски сговор” начело със Ст. Тенекеджиев подсилват тържествеността на мига, пускайки над множеството бели гълъби, празнични гърмежи и илюминации. “Дълго живях, много видях, не всичко запомних, но белите гълъби над Старо Търново, пуснати на Йордановден, никога няма да забравя. Дали тези птици са символ на мира, не зная, но съм сигурен, че са символ на Богоявление. С тях януарският студ на този ден сякаш изчезваше и Търново ставаше още по-приказно” – четем години по-късно в спомените на Илия Няголов.
ЛЮБОПИТНО:
* В миналото по най-колоритен начин празнува имения си ден Ботевият четник Йордан Йорданов – Инджето (1845 – 1918 г.). Съвременниците му го описват като буен, храбър човек и “патриот до мозъка на костите си”. След Освобождението става съдържател на „Баш хамам”. Всяка година на Богоявление кани приятели, с които пирува до ранни зори. Често именикът и гостите му прекаляват с алкохола, в резултат на което таванът на банята редовно се “обсипва” с куршуми.
* Най-интелектуалния Йордановден отбелязва изтъкнатият книжовен деец от старата столица Йордан Ставрев Маринополски (1874 – 1924 г.). Празникът в дома му преминава в задълбочени разговори за обществено-политическия и литературния живот у нас.
* Не по-малко впечатляващо е и тържеството в дома на известния учител, публицист, книжовник и радетел за проучване, съхраняване и популяризиране културно-историческото наследство на Велико Търново Йордан Кулелиев (1877 – 1965 г.). Понякога той пуска обяви, че няма да приема “визити” за имения си ден. Най-често причината се крие в желанието му да разполага с повече време за литературни и обществени занимания, затова и мнозина великотърновци са се шегували, че “бай Йордан предпочита да прави градския празник за другите, вместо сам да се весели”.
Тодорка НЕДЕВА
Регионален исторически музей – Велико Търново
Източник: Вестник Борба
