Първият славянски хаджия е бил българин, казва проф. Николай Овчаров

В края на март Израелската служба по антики публикува информация за десетки надписи на българи, оставили през вековете съобщения за посещението си в църкви и манастири на Стария град на Йерусалим. Според проф. Николай Овчаров особено интересен е подписът на Стойко от Котел от 1776 г., който според авторите вероятно е Стойко Владиславов или, както е известен на всички днес, Софроний Врачански – един от родоначалниците на Българското Възраждане.

Сред споменатите поклонници са също Стоян, син на хаджи Петко; Иван и Манчу, синове на хаджи Ангел от Свищов през 1780 г.; Стан, Йованчо, Филип от Габрово през 1794 г. и много други. Посочени са и хаджии от Копривщица, Стара Загора, Оряхово и други селища.

Българи са били и хората, дошли от Македония, като хаджи Никола, хаджи Ласко, хаджи Вълкан, хаджи Вельо от Разлог, хаджи Атанас от село Негован край Солун и др.

„Това ме накара отново да си спомня за интересното явление – хаджийството, оставило трайни следи и в нашата история. Точно преди 20 години, в дъждовния май на 2005 г., започваха редовните археологически проучвания в столицата на цар Симеон, Велики Преслав. Заедно с моя екип работехме в източния сектор на Големия царски дворец, недалеч от откритата преди две години великолепна катедрала от Х век“, спомня си проф. Овчаров.

Неговият колега Ангел Конаклиев му обръща внимание на странна рисунка върху един от каменните блокове.

През налепите на времето прозира чертежът на красива трикуполна църква с кръстове на всяко кубе. Във вътрешността й е обозначено чудновато съоръжение – отвор на пещера, покрита от купол с кръст отгоре. През 2004 г. такава рисунка е открита от археолози, проучващи новооткритата църква. Няма съмнение, че и този блок е бил от същата сграда, разрушена от времето и хората.

„Но какво е искал да ни каже неизвестният рисувач на двете изображения? След като прехвърлих маса книги и документи, аз достигнах до истината. На рисунките върху блоковете на преславската катедрала е представена прочутата църква „Възкресение Христово” в Йерусалим. Очевидно техният автор от Х в. е бил един от първите български и славянски хаджии, посетили Светите места“, смята проф. Овчаров.

Първата поклонничка е била самата Елена, майката на утвърдилия християнството като официална религия римски император Константин Велики. Още в началото на ІV в. тя извършва разкопки на хълма Голгота и открива части от кръста, на който е бил разпънат Христос. На мястото на Христовите страдания строят голям храмов комплекс.

В 614 г. той е разрушен от езическия цар на Персия Хозрой, но после византийските императори го издигат още по-величествен. За втори път ансамбълът е възстановен от император Константин Мономах след опустошенията на арабите в 1009 г. Именно този василевс строи огромната катедрала „Възнесение Христово”, събираща 8000 души.

„Всички автори от ХІІ-ХІV в. разказват за малкия подземен храм „Обретение на кръстовете” във вътрешността на катедралата. Според преданието именно там императрица Елена е намерила Кръста Господен. Тя отнася част от него в новата столица на империята, Константинопол, а останалото оставя в Йерусалим за поклонение.

Именно тези реликви са съхранявани в подземния параклис под катедралата „Възнесение Христово”, изобразени и в рисунките от Велики Преслав“, пояснява Николай Овчаров.

В Западна Европа още през VІ-VІІ в. поклонничеството на Светите места става своеобразна лудост. На Изток се втурват бедни и богати, крепостни селяни и феодали.

„В Йерусалим се събира безкрайно множество народ“, разказва монахът Раул Глабер. „Хора от всички краища на света. Първоначално тук идваше простолюдието. След тях започнаха да идват по-заможните, а по-късно и велики царе, управители на провинции, началници”.

„За да тръгнат по пътя на Господа не по-късно от другите, хората се стремяха с всякакви средства да съберат малко пари, за което продаваха всичко, което имаха. Мнозина продаваха на безценица това, което доскоро бе невъзможно да им се отнеме нито с тъмница, нито с бой”, пише Гуиберт Ножарски.

По пътищата между Европа и Азия се строят странноприемници, болници и приюти за хаджиите. В ІХ в. император Карл Велики със специален закон повелява никой „да не отказва приют на поклонниците и странстващите в името на Бога”.

Кръстоносните походи от ХІ-ХІV в. са кулминация на това явление. Заедно с въоръжените до зъби рицари, на Изток се стичат огромни маси обикновени хора, чиято единствена цел е самото поклонничество.

Във Византия хаджийството никога не се превръща в основен религиозен ритуал. Според византийските философи Бог може да се познае навсякъде и не е нужно затова да се ходи до Светите земи.

Това мнение е възприето и в България. Големият писател в двора на цар Симеон, Йоан Екзарх, поучава: „Не пътуване ни трябва, а вяра!”, припомня проф. Овчаров.

Особено отрицателно е настроен Презвитер Козма, който критикува хаджиите: „Странстват и не се подстригват по закона монасите, отиващи на поклонение в Йерусалим. И като се наскитат така, завръщат се по своите домове, каейки се за безумния си труд.”

Тези думи отразяват разликите между силно отвореното западно общество и по-консервативния православен свят. Когато в ІХ в. княз Борис І избира дали да приеме християнството от Изток или от Запад, римският папа Николай І го съветва да защитава правото на свободно пътуване по света.

„Един проблем, останал актуален за нас чак до края на ХХ век“, коментира археологът.

Но българската църква никога не отрича рязко поклонничеството. За нея то е по-скоро акт на културен и духовен интерес.

Немският монах Йоан Вюрцбургски разказва, че през ХІІ в. на Гроба Господен имало български престол наравно с тези на гърците, латините, немците и други народи. От манастирите по Светите места произхождат едни от най-важните български средновековни ръкописи – Асеманиевото евангелие, Добромировото евангелие, Синайският псалтир.

„В края на ХІV в. към Йерусалим се запътват български книжовници като Арсений Солунски, Константин Костенечки и др.

Хаджийството става масово по време на турското робство. Завърналите се трябвало да опишат какво са видели в Йерусалим. Така се появяват хиляди приписки и надписи, някои илюстрирани с рисунки на забележителностите от Светите места.

Например през ХVІІІ в. поп Илия от Свищов прави неумело изображение на църквата „Възнесение Христово” върху страниците на български ръкопис, пазен в библиотеката на Гръцката православна патриаршия в Йерусалим.