Ивайло Асенов за куража, когато си прецакан още при раждането, да се бориш и с живота, и с туморите

Това са истории за силни хора. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.
Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.

ЗА 47-ТЕ СИ ГОДИНИ ЗЕМЕН ЖИВОТ ИВАЙЛО АСЕНОВ Е ПРЕЖИВЯЛ ТОЛКОВА, КОЛКОТО ЗА ТРИ ЧОВЕШКИ ЖИВОТА. Така казва самият той. Казва още, че е тръгнал отникъде, 18 години е живял по домове за сираци, няколко пъти се е провалял заради необмислени решения, но нито веднъж досега не му е хрумнало да се предаде. Приел е съдбата си такава, каквато е, и това го държи изправен.

„Аз съм сирак, изоставен съм още при раждането ми и израснах в домове. Имал съм два вида хепатит и единият ще го лекувам до живот. Имал съм и два вида тумори, вторият още го лекувам. Но имам и семейство. Имам съпруга, която ме чака независимо къде по света съм решил да отида. Имам и дъщеря, която е целият ми смисъл“, казва Ивайло и се усмихва: „Това е кратката версия на живота ми. Искаш ли дългата?“.

НЕ Е ГОТ ДА РАСТЕШ ПО ДОМОВЕТЕ

особено в тоталитарните години. Не само защото за 150 хлапета в различна възраст и с различни проблеми тогава са отговаряли само четирима възпитатели. „В тези домове разбрах какво е да си гладен, да ти е студено. Някъде на 10 години започнах да се оглеждам в какво ме обличат и си дадох сметка, че нося някакви никакви дрехи. Ходехме в близкото до дома училище, където ходеха и децата с психически увреждания. Така че не беше готино да си дете от дом. Но въпреки това аз сам на света никога не съм се чувствал“, категоричен е Иво.

На 17 г. разбрал, че хората невинаги са искрени, когато ти казват: „Довери ми се“. Тогава, на прага на живота си, той се запознал с едно семейство, което предложило на тийнейджъра подслон, храна, работа и помощ да си стъпи на краката. „Само обещанието за работа изпълниха. Товареха ме, не ми плащаха нищо. Знаеш ли, тогава се чувствах роб, а не мисля, че бях гледал филми за роби. Просто знаех, че аз съм роб в това семейство, затова след година и половина, когато имах смелост, аз си тръгнах от тях“, разказва Ивайло.

Малко след това отишъл войник, разпределили го в Стражица, където той работил в кухнята и готвил за 600 момчета. След като приключил с казармата, възпитател от дома, в който Иво завършил, му протегнал наистина ръка. „Той ме прати в „Захарни заводи“, където започнах от дъното. Аз все така започвам – от най-ниската работа, и много бързо някак успявам да се издигна. Не че имам образования някакви, не, просто не обичам да мързелувам, когато съм на работа. Домът ме направи гъвкав и самостоятелен и аз много бързо се ориентирам“, обяснява Иво. И разказва, че от завода го пратили на няколко обучения и той започнал да работи по-квалифицирана работа. Пет години бил огняр, преди да реши да напусне завода и да потърси работа в частния сектор. „Онези години частниците тъкмо ставаха популярни и показваха как можем да построим капитализма. И понеже на мен никак не ми харесваше да гледам лентяите в „Захарни заводи“, напуснах. Отидох в една автомивка. И пак така – от най-ниското до върха почти“, признава Ивайло.

ЛЪЖАТА ЗА ЛЕСНОТО ЩАСТИЕ НАВЪН

се оказала примамлива и за Ивайло Асенов и той заедно с приятел поел към Испания. Но там разбрал, че експлоатацията, която определя като робия при първите си благодетели, бледнее пред тази в бригадата, в която попаднал в Испания. „Просто попадаш в омагьосан кръг, в който най-мръсните хора са комисионерите, които ти взимат половината от заплатата. И пак си роб, обаче в чужбина. Език не знаеш, приятели нямаш, далече си, няма пари, защото, като платиш квартира и храна, нищо не остава. Но се измъкнах. Събрах пари колкото за автобуса и се прибрах бесен и беден, но си дойдох у дома“, разказва Ивайло и признава, че преди да тръгне на гурбет, срещнал бъдещата си съпруга. А когато се върнал, бил вече баща на тригодишно момиченце, което до този момент той не бил виждал на живо.

И пак всичко започнало отначало. Той си намерил работа. Тръгнал от дъното да се катери по йерархията. И точно когато животът му сякаш станал подреден, той пак драснал навън, но този път за Англия и този път вече с отворени очи. Сключил договор, четял и дребния шрифт и работата в Англия му донесла удовлетворение… и първото постъпване в болницата.

„Хранех се лошо и си увредих бъбреците. В единия ми откриха камъни и трябваше да ги отстраняват. Тогава обаче прогледнах. И разбрах, че нищо по-важно няма от това да съм при близките си. Обаче вече беше късно, ама аз още не го знаех“, въздиша Ивайло.

Когато се прибрал, тръгнал по болници. При една операция на очите изследванията показали, че е заразен с хепатит С. „Слава богу, тогава вече този хепатит се лекуваше, но трябваше да вляза в програма за лечение. Три години чаках, за да получа лекарството, и години после ме лекуваха. След което изригна хепатит В, който продължавам да лекувам, и от това, което вече знам, май ще е до живот“, признава Ивайло.

ТУМОРИТЕ, КОИТО ТЕ КАРАТ ДА ЖИВЕЕШ И ДА ДИШАШ С ПЪЛНИ ГЪРДИ

Докато вървяло лечението на хепатит В, лекарите казали на Ивайло, че в здравия му бъбрек има тумор. „Това образувание беше първо миниатюрен липом, но порасна до тумор. И… „Александровска“, операция, възстановяване, лечение… Нетърпелив бях, исках всичко веднага, а туморите ме укротиха, усмириха ме. Научиха ме да живея днес и да вярвам на най-близките си хора“, казва Ивайло, който само преди няколко месеца научил, че има тумор и в пикочния мехур. Операцията за отстраняването му вече е минала и сега му предстои контролен преглед, след който да стане ясно дали ще има химиотерапия.

„Никога не съм се питал защо ми се случва всичко това. Приемам го като Божия работа. Иначе ще затъна в самосъжаление. Нали и без това съм прецакан от самото начало на живота си. Изоставен съм, нежелан съм. А сега и тези болести. Но аз съм жив, преминавам през всичко и мечтая само да съм здрав. Нагледах се на измами, омръзна ми да бъда измамения и всичко забравих. Забравил съм и мизерията в домовете. Сега искам само да съм здрав и щастлив“, казва Ивайло и признава, че за първи път въобще разказва цялата си история. Не говори за това вкъщи, не занимава и приятелите си с премеждията, през които е минал. „Не знам дали е смелост, или геройство да мълча, но това е моят начин да вървя напред“, въздиша Ивайло.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката

Източник: Вестник Борба